Friday, June 26, 2009

ЧЕРНАТА КОТКА

(разказ)

Всяка прилика с действителни лица е случайна.


Мислейки си за нашите суеверия и последиците от тях, се сетих за моя съученик от гимназията Емил. Емил съм запомнил като рационален и праволинеен. Въпреки това дълго време седяхме на един чин. Това объркваше в началото нашите преподаватели, които често сменяха имената ни. Емил обичаше да гледа мачовете от Бундеслигата, аз пък повече се вълнувах от Висшата лига на Англия. Той беше от ЦСКА, аз – от „Левски”. Почти винаги футболът беше тема на разговорите ни в междучасията. Но Емил имаше една особеност на поведението, която го правеше да изглежда малко странен в очите на другите. Беше адски суеверен. Забелязах това още в осми клас. Всеки ден на път за училище Емил вървеше по един и същи маршрут, изчислен с точност до метър. Винаги свиваше по една и съща пряка, минаваше по точно определена страна на улицата, следваше една и съща редица плочки на тротоара. Не променяше това никога – независимо дали бърза или пък дали върви с други хора. По-скоро предпочиташе да върви сам, но ако все пак се наложеше да следва някоя компания, от време на време се отдалечаваше от тях, за да мине по своята „пътечка”, а после пак се връщаше да върви с другите. Така се изнизаха осми и девети клас, а Емил въобще не се промени. В десети клас се преместихме да учим в друга сграда, на улица, която се казва „Баба”, в квартал, който се казва „Модерно предградие”. Новата сграда беше забучена в края на този квартал от схлупени малки къщички, кални разкривени улички и пътеки, криволичещи покрай буренаците. Така за да стигнем от спирката на автобуса до самото училище, можеше да избираме измежду много варианти. Разбира се ние веднага открихме възможно най-преките. Съвсем естествено и Емил скоро се ориентира как най-бързо се прекосява тази градоустройствена плесен, в която бяхме запокитени. Но веднага след първата шестица Емил се върна към стария си навик. Бе запомнил точния маршрут, по който точно този ден бе минал на път за училище, и на следващата сутрин го спази с най-голяма точност. Забелязах това, защото и двата поредни дни се случихме в един и същи автобус. Така Емил вече имаше първия набелязан маршрут – този, който носи успех в училище. Скоро вече имаше друг набелязан маршрут – Емил го следваше, когато предстоеше важен мач на ЦСКА. Смяташе, че така помага на любимия си отбор да спечели. И тъй като ЦСКА наистина печелеше, Емил стана още по-суеверен и по-убеден, че ако спазва това, което е правил преди тези мачове, нещата ще продължават да се развиват в добра насока. Скоро суеверията го доведоха дотам, че за всяко важно житейско събитие, беше предначертал откъде точно да мине, край коя точно счупена плочка да стъпи, коя зейнала шахта от коя страна да заобиколи и пр. Разбрах това малко случайно. Един ден докато бързах да си допиша домашното в междучасието, забелязах някаква окъсана сива тетрадка на чина на моя съученик. Първоначално помислих, че не е негова, защото тетрадките на Емил винаги бяха добре подвързани и запазени. Разгърнах я, за да видя на кой е, и видях, че вътре листовете са изписани със схеми и карти. Вгледах се внимателно и разбрах, че Емил е направил подробни схеми на всички възможни маршрути в зависимост от това какво изпитание му предстои, в какво искаше да му върви. Имаше карта, на която бе начертан пътя му до училище, когато предстоеше класно. На друга карта, бе обозначен пътя му обратно към дома, когато предстоеше мач на ЦСКА. Малки разлики имаше в схемата, когато предстоеше мач на Националния отбор... Видях, че някои карти бяха зачеркнати. Маршрутът, по който бе минал преди победата на ЦСКА над „Ювентус” беше зачертан и в бележка под линия беше посочено, че по-късно е присъдена служебна загуба на ЦСКА заради нередовна картотека на един футболист. Дали тези схеми бяха наистина суеверие, или просто начин да успокои себе си, че винаги знае по кои пътища да върви? Да е сигурен, че всичко е предвидимо и да не допуска изненади. Не знам дали Емил имаше и други суеверия. Дали си дърпаше ухото, когато се наложи да се върне. Страхувал ли се е от счупено огледало. Едва ли е минавал под стълби... Но и никога не съм виждал да му минава черна котка път. Може би защото в „Модерно предградие” такива нямаше. Не помня как ми хрумна тази щура идея. Но явно аз бях човекът, на който е било писано да обърка нещата. Да се намеси в подредения и картографиран свят на Емил. Да внесе чужд елемент, който да преобърне всичко. И този чужд елемент беше естествено една черна котка. Доста зле нарисувана, защото аз не можех да рисувам. Изтипосах я с моя черен „Паркер”, който пускаше винаги прекалено много мастило и от това котката стана още по-черна и зловеща. Мястото – една полянка в близост до „Тополите”, малка квартална кръчма, в която пиехме бира в петък следобед. Но през тази полянка точно по диагонал минаваше една от най-преките пътеки до гимназията. И досега не мога да си спомня кой раздел беше – май „Успех на Националния отбор”, но не съм сигурен. Емил не ходеше по жени, така че едва ли е имал раздел „Успехи с жените”. Така или иначе аз си я изтипосах тази черна котка, затворих сивата тетрадка на моя съученик и след няколко минути вече бях забравил за тази случка и се бях съсредоточил върху „История на Пелопонеската война”. На следващия ден Емил не беше на училище. Това бе знаменателен факт, тъй като той отсъстваше много рядко, само когато беше много болен. Правеше най-много по двайсетина извинени отсъствия на година, неизвинени нямаше. Измина цяла седмица и него все още го нямаше. На никого не му правеше впечатление, тъй като той бе прилежен и незабележим. Вече в началото на следващата седмица учителите започнаха да питат. Какво става с вашия съученик Емил? Много ли е болен? Защо не му се обадите? Тогава още нямаше джиесеми и телефонната комуникация не бе много разпространена. Аз самият не обичах да говоря по телефона. Ако исках да се видя с някого просто минавах по улиците, където очаквах да го срещна, и обикновено наистина го срещах. Може би някаква белязаност от квартала, в който съм израснал. Но това е друг разказ. Затова никога не се бях обаждал на Емил по телефона. Знаех, че има сестра, затова когато от другата страна се обади тънък женски глас, предположих, че е неин. Бях се подготвил да си говорим за грипове и настинки с усложнения, в най-лошия случай – за счупен крак. Новината в първия момент толкова ме изненада, че не успях да реагирам по никакъв начин. Не знам защо първо се замислих дали това отговаря на правилата, дали е разрешено, дали е възможно чисто административно. За кратко бях влязъл в ролята на Емил. Бях започнал да мисля като него. Как човек може така да се премести от една гимназия в друга толкова бързо. При това в друг, толкова отдалечен град. И при това към края на следването. Докато си мислех тези неща, Зоя, така се казваше сестрата на Емил, продължаваше да ми обяснява по телефона, че след като моят съученик се е преместил да учи в хуманитарната гимназия във Варна, си е наел квартира в центъра на града, че е много доволен от първата си седмица в новото училище, сприятелил се е със съучениците си и въобще явно се чувства добре. Докато тя ми обясняваше, аз продължавах да си мисля, че това не е възможно. Чудех се защо учителите не са знаели, а ни питаха какво става с Емил. Възстановявах в паметта си последния му ден в нашата гимназия. Спомних си и за черната котка, която бях изрисувал в неговата чудновата тетрадка с карти. Тогава Зоя ме попита за името ми, тъй като аз се бях представил само като негов съученик. След секунда ми затвори телефона без да каже повече и дума. Възможно ли е човек, който дълги години е водил живот, затворен в строги рамки, който дори е имал специална тетрадка, в която предварително е описал точно как и откъде да върви на път за училище, възможно ли е този човек да направи изведнъж някаква радикална промяна в своя живот? Явно е възможно. Само и до днес не мога да съм сигурен за точната причина, поради която Емил е взел това съдбоносно решение. Макар че имам едно подозрение.

0 Comments:

Post a Comment

<< Home